Предлагаме ви продължението на поредната семейна баскетболна история – тази на братята Санислав и Даниел Хинкови.
Добавихме специална част на интервюто с майка им – Дими Хинкова, която попитахме за пътя и ролята на родителя, несвързан пряко с баскетбола, в подпомагането на кариерата на децата и подкрепата на техните мечти.
Живот в залата в спорт, в който по трибуните не е леко и се чуват/случват някои лоши неща, как може да се контролират болните амбиции?
Дими: Ние за щастие не сме имали много трудно моменти в залите, напротив има е много създадени приятелства в залите и то със състезатели и родители от опонентите. Масово хората от баскетболната общност симпатизират на синовете ни и оттам и на нас. Понякога е трудно, когато се усеща несправедливо присъствието на съдиите, но така е навсякъде. и тук. и в Германия, и на международните форуми, където са играли, и в САЩ – сега с Дани. Научаваш се да не ти влияе толкова много.
Как помага клубът и доколко е важна връзката родител-клуб, когато са малки?
Дими: Клубът е изключително ключов фактор. За щастие докато израстваха и се изграждаха като спортисти, като спортна етика, дисциплина, характери, умения, всичко имахме невероятна подкрепа и в Левски и най – вече в БУБА. И до днес те са семейство, приятели за нас и се стараем и ние да допринасяме за това.
Момчета, кой треньор ви запали и с какво?
Станислав: В началото, като започнахме с баскетбола в Левски сме имали много треньори, така че не искам да споменавам само един, но като цяло мен лично, много ме запали самата атмосфера на Герена, играенето на коша пред залата с часове след тренировка, детските турнири, първите републикански първенства и най-вече приятелствата, който създавахме.
Даниел: Аз лично се запалих по баскетбола от брат ми. Той започна да играе пръв и аз покрай него влязох в залата, за първата си тренировка. Иначе има много треньори, които са ми помогнали много за развитието ми, и се радвам, че съм успял да ги срещна.
А кой беше водещият като бяхте малки?
Даниел: Е, той.
Станислав: Аз. Като по-голям имах повече водеща роля. Но винаги го е имало това съревнование.
А родителите ви как издържаха на това постоянно състезание?
Станислав: Те са много подкрепящи. Тях мога само да ги дам като пример за всички родители на всички спортисти. Винаги са ни водили на всички тренировки. Били са с нас на всички турнири. В Германия дойдоха с нас, когато подписахме първите договори. Те са родители за пример.
Какви са предизвикателствата за един баскетболен родител, чиято работа не е свързана с тренировки, мачове и т.н.?
Дими: Предизвикателствата са много и във всеки етап са различни. Трябва да лавираш между работа, супер тежка логистика, докато са малки, няма свободно време, часове по зали и пред тях, но всичко си заслужава. Травми, разочарования, трудности. Те спяха, хранеха се, учеха в колата, за да можем да се справим с всичко. И това в България е изключително трудно като лавиране, защото са и отличници. Тук спортът и обучението не си помагат, пречат си. Но с упоритост и разбиране намерихме начин. Сега отново има много предизвикателства, всеки поема различен път и същевременно винаги са заедно. Помагат си, помагат и на нас, защото решенията и възможностите са от друго ниво и иска много проучване, подкрепа и комуникация.
Момчета, а какви бяха големите предизвикателства за вас? Вече имате опит и база за сравнение – подрастващи в България, в Германия, мъжки баскетбол у нас. Дани – ти вече и в САЩ.
Даниел: За мен, бих казал – най-скорошното. Като заминах за САЩ. Тук се бях утвърдил. Всички ме познават. Изиграх много силно Европейско, бях капитан на националния отбор за 18-годишни. Но отидовх в САЩ и там беше reality check за мен. Никой не ме знаеше. Трябваше да започна наново да се доказвам. Това ми беше голямо изпитанеи. А и бях сам. Чувах се с близките си, но часовата разлика е голяма. Като цяло – това беше най-голямото предизивкателство досега – да се доказвам наново въпреки всички изпитания.
Станислав: Аз смея да кажа, че моят преход е по-лесен от неговия. Да преминеш от младежки баскетбол в мъжки баскетбол в България…все пак хората те познават. Треньорите те познават. Имат изградено мнение за теб. Не започваш от нулата. Взима се под внимание това, което си постигнал с младежките национални отбори, с ББЛ миналата година.
Стани, ти се утвърди в хита на НБЛ – младия отбор на Ботев Враца с ядро от млади перспективни играчи. Как се чувстваш в Ботев?
Станислав: Решението да отида в Ботев тази година беше може би едно от най-добрите решения, които сме взимали с родителите и агента ми в цялата ми кариера. Защото това се оказа един перфектен шанс не само за мен, но и за останалите момчета в отбора, разбира се, да получим достатъчно шансове, достачтъчно игрово време. Да се докажем, че не сме вече онези млади момчета в края на скамейката, които си чакат времето. А вече сме готови да имам влияние в лигата.
Нямаше ли вариант и ти да продължиш в САЩ?
Станислав: Засега гледам да си довърша гимназията в България. Още съм в 12-ти клас. След това се надявам и аз да мога да замина за САЩ.
Дани, а при тем има ли съмнения, че си направил правилния избор?
Даниел: Да, понякога. Когато имам трудности в САЩ, често ми се случва да си казвам сам на себе си: „Защо го правя това. Просто не си заслужава този труден път.“ Често се питам дали не трябваше да избера пътя, в който щях да имам повече подкрепа от близките си до мен. Със сигурност нямаше да ми е по-лесно. Но със сигурност щеше да ми е по-комфортно чисто ментално. Така че, да, често си казвам: „Какво ли би било, ако бях останал.“
Това са два различни свята. Как се адаптираш?
Даниел: Да, напълно. Играх в Германия. Но сега, като сравня трите места… Мислех, че Германия е много по-различно. Но определено Америка е напълно различно от всичко тук в Европа. Като отношение, като култура, като игра. Като всичко. Първите няколко седмици ми беше като шок. Беше толкова странно. В крайна сметка, мисля, че добре се адаптирам и започвам да живея нормален живот там.
А ще издържиш ли – евентуално Първа Дивизия, дай боже, Мартенска Лудост?
Даниел: Да. Това ми е мечтата. Това ми е целта. Това лято ще ми е много ключово. Играя в много силен отбор. Имам малка контузия, но мисля, че няма да ме спре да се върна по-силен. И се надявам това лято да получа добри оферти за добър отбор.
Когато видя името на брат си в състава на мъжкия национален отбор как се почуства?
Даниел: Много се зарадвах. Имах си усещането, че може да се случи нещо такова. Брат ми беше изиграл 3-4 много силни мача. Мисля, че вече му е време да започне да играе в мъжкия национален отбор като другите млади момчета, като братята Тошкови, като Герганов. Наистина много се радвам за него.
А ти как се почувства, когато Дани бе в Топ 5 на реализаторите на Европейското първенство за юноши в дивизия А?
Станислав: Това изобщо не беше нещо неочаквано за мен. Както ви казах, ние винаги сме играли заедно и аз най-добре знам неговите възможности какви са. Като гледам мчовете, никога не мога да съм изненадан. Знам той на какво е способен. Очаквах го.
Какво би било усещането, ако трябва да играете в конкурентни отбори?
Станислав: Все още не сме играли в конкурентни отбори, но мисля че ние самите вече сме достатъчно професионално настроени, че това да не ни свали нивото а даже напротив. Нашите родители от друга страна, особено майка ни, не знам как ще успеят да изгледат такъв мач. Веднага се сетих за плейофната серия на Warriors и Trailblazers от преди няколко години, където Стеф и Сет играеха в двата отбора и майка им носеше потник, който беше наполовина на единия, наполовина на другия. И друг пример по-близо до нас, нашите приятели Косьо и Лъчо Тошкови се съревновават на терените на НБЛ и всеки мач между тях двамата е супер интересен, без значение отборите. Даже Косьо мисля че беше казал, че Лъчо е най трудният съперник в интервютата за НБЛ.
Даниел: Винаги трябва първо да гледаме да играем за победа, така че за мен няма значение срещу кого играя. Играейки срещу брат ми, може да направи както победата по-сладка, така и загубата по-неприятна. Ние с него цял живот сме се конкурилали и мисля, че това е помогнало много и на двама ни. На едно в едно бия аз, ако той ви каже нещо различно, не го слушайте. Сега шегата на страна. Като бяхме малки той ме биеше почти всеки път, но в днешно време двубоите са доста по равностойни.
Г-жо Хинкова, как се стигна до там, че да имате двама синове в баскетбола?
Дими: Когато бяха малки, както при повечето деца започнаха с футбол в детската градина, защото баскетбола не присъства там. Те и двамата бяха изключително будни, енергични и същевременно много послушни и вслушващи се деца. Не се получи с футбола, не ги грабна. Ясно беше, че спортът ще присъства в живота им. Съпругът ми е бил баскетболист и то много талантлив, но не е имал късмета и възможноста да намери пътя си, та започнахме с баскетбол в училище, пред блока и се оказа, че първо Стани, след това и Дани, има много талант и желание. Ние сме ги отгледали с много любов и внимание, както смятам всеки родител и винаги сме се старали да получават възможности и да правят сами избори. И много важно да сме не само родители, но и техни приятели, да имаме споделеното във всичко. И това заедно с успехите им е едно от най – ценните неща и до днес. И така баскетболът влезе с пълна сила в живота ни.
Защо баскетбол?
Даниел: Той го избра първи. Аз след него започнах с баскетбол.
Станислав: Играехме в училището и край блока като малки. После аз реших, че искам да се запиша на баскетбол. Той дойде да гледа първия ми турнир минибаскетбол и реши, че иска да се запише да играе.
Дими: Таня Гатева беше треньор в училището на Стани, на втората тренировка ме извика и ми каза: „Той е много талантлив, обадете се на тренер Гогов в Левски и отидете да тренира там.“ Така и направихме и стартира веднага. Гогов е институция, веднага видя нещо в него и имаше подход към него. Дани по това време не искаше да тренира, стресна се от Гогов и не искаше. На първия турнир на Стани той се разплака на полувремето и каза: „Мамо не искам, искам да си ходим.“ Беше мач, в който го блъскаха, не успяваше да вкарва всеки кош, както на Герена и беше на 9 г. Тогава Дани, на 8 г. го прегърна на пейката на служебния вход на Герена и каза Папи (това е запазен прякор): „Аз ще тренирам и ще те пазя“. Така и той започна. С желание и двамата, никога не казаха: „Спи ми се, няма да ходим, не искам.“ Никога. Пътувахме много, но те винаги с хъс и желание. И така се започна.
Каква беше вашата роля в израстването им?
Дими: Със съпруга ми сме естествено с различни роли. Той е авторитета и примера за тях. Те сбъдват неговите мечти и той е изключително щастлив и подкрепящ, но същевременно е най – големия им критик. Аз съм пристана в емоционален план, ментора, подкрепата в организационен план. Моя е честта да комуникирам активно с треньори, мениджър, скаути, училища. Зад успешните спортисти трябва да има здрав и надежден екип, ние сме гърба и подкрепата им.
Как приемате неуспехите им, травмите им, победите и триумфите им?
Дими: Неуспехите и травмите, както казах са най – трудната част, преживяваме ги по драматично и от тях. Знаем, че това е част от израстването им и ги калява, но е много трудно и боли. В Германия имахме много тежки моменти, те преминаха през казарма, имаше моменти, в който сърцето ти плаче, но трябва да стиснеш зъби и да си търпелив. Но смятам, че това ги надгради, преминаха през тежките моменти и са готови, те неведнъж излязоха от зоната си на комфорт и трябваше да се борят и успяха.
А относно успехите им, това няма описване, това е най-голямото щастие. Аз често плача, особено когато са с националния отбор. Химна, момчетата ни един до друг с екипа на България на терена, няма по голяма гордост. Усещаш я физически, неизмеримо и тогава всичко трудно се отмива и всичко си заслужава.
Те са нашето щастие и най-голям успех, наши приятели и наша гордост и винаги казаното не е достатъчно да изразя колко достойни, ценни, прекрасни мъже станаха.
Момчета, ще имаме ли двама братя – Хинкови, в мъжкия национален отбор скоро?
Двамата заедно: Много се надяваме. Зависи как се развиваме и кого ще изберат треньорите. Но това е още една наша мечта – да играем заедно в националния отбор на България!
